Category Archives: ПСИХОЛОГИЯ / МИСТИКА

ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЕДИН БЪЛГАРИН – В СВЕТА НА ИЛЮМИНАТИТЕ

il-1
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ЕДИН БЪЛГАРИН – В СВЕТА НА ИЛЮМИНАТИТЕ
 
Когато заговорим за истински неща, предлагаме на вниманието тема за преживяване на българин, който разказва за тайните от общочовешкото ни пространство, предадено от Е. Цанкова, преразказ.
 
И Бог да благослови Българите – God bless us!!!
il-1
 
1 – „Орденът на илюминатите (от латински: illuminati – просветлени, озарени) е било тайно общество основано в Инголщат, Германия на 1 май 1776 г. от философа Адам Вайсхаупт. През 1785 г. бива забранен в Бавария.
 
Целта на ордена е била чрез просвещение да се постигне морално възвишаване на човека, което да обезсмисли господството на едни хора над други и да подкрепи половото равенство и образованието на жените. Има многобройни митове и конспиративни теории относно продължилото съществуване и дейност на ордена.
 
2 – Професорът по църковно право и практическа философия на Университета Инголщад Адам Вайсхаупт (1748 – 1830 г.) основава на 1 май 1776 г. с двама свои студенти „Съюзът на перфектибилистите“ (на немски: Bund der Perfektibilitsten, от латински: perfectibilis – способен на съвършество).
 
Символът на ордена е бухалът на Минерва, римската богиня на мъдростта. Причина за създаването на такъв съюз е атмосферата в университета – по това време ръководен почти само от бивши йезуити, чийто орден е закрит през 1773 г. с була на папата, която само Германия и Русия отказват да признаят. Тогава 28-годишният Вайсхаупт се чувства изолиран като единствен професор без йезуитско минало. Същевременно той се интересува силно от идеите и ученията на Просвещението. За да защити студентите си от йезуитските интриги, които предусеща навсякъде, и да им улесни достъпа до църковнокритична литература той основава „Тайният съюз на мъдростта“ (на немски: Geheimen Weisheitsbund), който първоначално съществува като литературен клуб с не повече от 20 членове. Освен от идеите на просвещението Вайсхаупт се страхува от Розенкройцерския орден, масонски орден придобиващ все по-силни позиции по това време и иска да му се противопостави. Самият Вайсхаупт описва мотивацията си за основаване на обществото в своя труд: „Питагор или Наблюдения върху тайните методи за управление на света“ (на немски: Pythagoras oder Betrachtungen über die geheime Welt– und Regierungskunst).“
 
„В света на илюминатите….28 юли 2014 г. в 11:54 / Посещение на един българин в Даманхур
 
Ще започна описанието на пътешествието си до Даманхур от момента на слизане от влака на гарата в град Торино, Северозападна Италия. Торино има 3 жп-гари.Най-западната се нарича Торино Порта Суса и е нещо подoбно на външен вид като една жп-гара в средно голям провинциален град в България. Например можем да я сравним като големина и уреденост с жп-гарите в Карлово, Плевен или Казанлък. По мръсотия и заспали клошари нощем – също. Разликата е, че Торино е голям европейски град с население над милион души. Пристигнах късно вечерта, около 22:30 ч. Излязох на пиацата за таксита. Имаше около 4-5 чакащи.
 
След като попитах таксиджията дали ще ме закара до Даманхур, той най-изненадано и за мен самия каза, че не знае да има такова място, въпреки че му обясних, че трябва да е на не повече от 30 км. на север, в полите на Алпите (селището го няма на картата). Той пита колегите си, но и те нищо не знаеха. Тогава реших, че е по-добре да ида в полицейския участък на гарата да потърся информация как да се придвижа до целта си. Само един инспектор, след като подробно му описах каква е тази международна общност, горе-долу се сети къде е. Инстинктивно ми каза да внимавам, защото там е опасно. Пита ме с каква цел отивам и аз обясних, че съм го намерил от интернет (сайтът излиза при търсене в google и има информация как се стига). Каза ми: „Все пак внимавай“.
 
Реши да ми помогне да си купя билет от автомата за билети, защото гишетата бяха затворени. Доста се затрудни как да изкара билет, дори повика помощника си да обясни кои бутони да натиска. Разбира се ченгетата бяха много любезни. Между другото сритаха лежащите на пода клошари, които спяха, завити с накъсани картони и найлон. Картината бе почти същата като у нас в момента по гарите вечерно време. Засякох най-малко трима сутеньори, които негласно предлагаха стоката си – изсуркани, изтормозени жени без възраст, но облечени доста оскъдно, макар да беше доста хладно в онази мартенска нощ.
 
Наложи се да чакам около час в едно подземие, така са устроени много италиански жп-гари – влаковете минават под самата гара в тунели, а гишетата са отгоре; слиза се с асансьори или ескалатори. Компания в този късен час ми правеха разни групи наркомани, проститутки със сводниците си и разни одърпани пътници, като мене, незнайно озовали се на това място. Атмосферата беше доста напрегната. Въпреки всичко италианците спазват известно благоприличие и етикет, нещо като общоприето правило за показ на достойнство. Това прави впечатление, като се има предвид, че познавах манталитета, най-общо казано, на другите европейски народности от юга на Европа. Най-после, към 23:30 ч. пристигна един мръсен влак, много приличащ на тези в България отпреди 20 г. по вид, миризма на вагоните и като модел. Разстоянието което трябваше да мина с него беше около 40 км., защото не отиваше на точното място, а малко встрани – град Иврея. Тези 40 км. преминахме за около час и половина, с много спирки и големи почивки. Най-сетне, около 01 ч., слязох на една гара, която е не по-голяма и модерна от гара Лъкатник или гарата в Трявна. Имах доста багаж – около 50 кг., натоварен в куфар, раница и ръчна чанта. Това е планинско място, защото се усещаше хладния вятър от север, от Алпите. Макар че имаше доста движение на автомобили по улицата за този час, не виждах никакви хора по улицата пред гарата. Най-после, след като пообиколих насам-натам едно 15 мин., се натъкнах на някакъв тип, който смучеше пура, сух и дълъг и се носеше в унес на нанякъде.
il-2
 
Разбрах, че тази вечер няма да мога да си продължа пътуването, а не беше безопасно да остана на улицата, заради банди, поради умора, а и за да не стана обект на ровене от страна на ченгета, които обикалят като патрул нощем. Затова питах непознатия къде има плац с такси наблизо, за да ме закарат до най-близкия хотел. Човекът отвърна, че в град Иврея няма нито едно такси, но пък той е на мое разположение, защото бил собственика на единствения хотел наоколо. Предложи ми да пренощувам при него. За 45 евро ми предложи една очукана стая на 3-я етаж, в една разбита кооперация, тип 50-те години на миналия век, в София. Имаше легло, маса и място където някога е стоял телевизор, а пердетата бяха от тежък червен плюш. Миришеше на мухъл, но пък смотаното легло беше изпънато идеално.
 
Човекът, като разбра че съм българин, много се зарадва и се похвали, че веригата, чиято собственост бил хотела, имала друг такъв в Перник, т.е. искаше да ми каже, че работи за международна хотелска верига, което беше чест за него. Помислих си, че съм в някакъв щур филм на гадните комикси с черен хумор, но не се издадох. Щях да предизвикам недоумение, ако бях казал какво мисля за хотела, веригата му и откачения му собственик. Наистина имаше вид на надрусан и аз очаквах всеки миг да направи някоя гадост или кой знае какво. Сетих се за един филм на Хичкок, един от неговите шедьоври, където един луд (или луда – не помня), приемаха закъснели пътници в своя малък хотел, а после ги трепеха и хората изчезваха, не помня заглавието… Нека да кажа (още…)